Огледалото е точно срещу мен. Би се очаквало да ме е страх да погледна в него, но изобщо не е така. Интересно е даже да погледам онзи тих, някак си далечен, облечен в червена тениска човек. Излъчва спокойствие и добре премерена увереност. Известна очарователност дори.
Отмествам поглед и веднага ме връхлита болката; тъпата болка която удря в гърлото и гърдите.
Когато си говорим и когато не си говорим.
Да зная - мога и без теб, мога и да не ме боли, толкова е лесно, само си намираш занимание (аз занимания на разположение имам в изобилие), измъкваш се и оцеляваш в крайна сметка (накрая винаги оцеляваме). Мога да мина през света с изгладен бял панталон, безупречна учтивост, наблюдателен, състрадателен (но не много), остроумен, чувствителен, добър; като лято в Бургас - зелено, следобедно и щастливо.
Реших, че си струва, че може би мога да направя нещо повече. Очевидно е така - изглежда мога да докарам болката до делириум; мога и да спя с нея, да остарявам с нея.
No comments:
Post a Comment