В навечерието

Студено ми е. Досега съм вил като животно. Зимата на 2007 ще ми се види като детска градина в сравнение с предстоящата.
Приказването с (непознати?) хора като че ли помага. Дори известно време след това съм добре. Остана ли самичък обаче и ме връхлита. Обиколих апартамента сигурно двеста пъти. Нямам какво да правя, което си е удивително, предвид, че винаги имам твърде много неща за правене.
Ще видиш ти самотата и ужаса.
Днес забелязах, че ранното ми детство - преди петата ми годишнина - е било ужасно депресивно. Или по-точно това което си спомням, от сегашна гледна точка го виждам по един изключително тъжен начин. Тук възникват няколко методологически въпроса:
1) запомнил съм го защото е било тъжно - и поради факта на запомнянето се е оказало важно за формирането ми.
2) извикал съм го от паметта, защото в момента състоянието ми е такова (не ми се вярва)
3) склонен съм да запомням добре само подобни неща (много възможно, но това не премахва факта, че са се случили без значение как съм ги възприемал навремето)
4) наистина е било тъжно, запомнил съм го като такова и това ме е формирало до голяма степен.
Изглежда съм култивирал тънка чувствителност да откривам тъжни неща, да забелязвам тъжните нещата, да ги откривам. Тъжни и ужасни. И не само това, но и да ги държа в паметта си...

Това си е чиста проба депресия. Сезонна може би. И покрай всичко останало разбира се.
Мъничко добрина, мъничко хуманизъм, мъничко awareness и вече съм на ръба.
Или чисто и просто съм мързелив. Мда. What do you want?
.. и Сибилата каза: Искам да умра.
Само, че ти аз не съм Сибилата.

В петък вечерта - хайде на самолета; предлагаме чудесен джет-лаг на всичкото отгоре. Като пристигнете и в без това мрачния град, той ще ви се стори още по-ужасен. Наздраве. А нататък ще става още по-добре - ще видиш ти какво е алиенация, нищо че си чел Цветан Стоянов на младини.
Здравият разум казва, че няма как да бъде по-лошо отколкото си го представям, но емоциите за това са емоции, щото не слушат здравия разум. Още по-здравия разум пък казва: стой та гледай; не подценявай света. И се зареждат едни ми ти черно-бели кадри от по няколко минути. Неподвижни.

Изядох половин шоколад. Иди докажи сега, че нямаш депресия.
Трябва да опаковам нещата.

Не е здравословно да се поставяш на мястото на други хора - удвояваш тъгата в света, а тялото, физиологията не може да носи на толкова бой.
Мисълта да се предам пак напира из дълбините.
Трябва да опаковам нещата.

Ще речеш оптимистичен завършек, ама не - така ме е свило под лъжичката, че няма да къде. Напомнянка - тия дни четох за Borderline personality disorder - изведнъж някои неща ми станаха далеч по-разбирами и обясними (вероятно от принципа - "щом има име.."). Дори бях доста спокоен за известно време - ще речеш овладял съм ситуацията. Овладял - чушки!

What do you want? - Трябва да се науча да си задавам този въпрос на всеки 15 минути.
Лека нощ.