На живо - от летището

Вчера бях добре. Даже много добре. Надеждице мъничка...
Днес съм на дъното пак. Вчера дори успях да вечерям; днес - само вода и малко шоколад останал от не знам кога си. За малко не се разплаках на опашката за check-in.
Дано ти си добре.
Отивам да пия вода.

Предсънно

Затварям очи и си представям как обхождам тялото ти, докосвайки го само с връхчето на показалеца. Стомахът ми все тъй е на топка, което ме подсеща, че не съм ял от три дни.
Мисля, че просто трябва да не мисля за предстоящото и да се оставя да бъда смазан (ако е рекъл Господ). Навън свири някакъв ужасен влак.
Какво сънуваш?

В навечерието

Студено ми е. Досега съм вил като животно. Зимата на 2007 ще ми се види като детска градина в сравнение с предстоящата.
Приказването с (непознати?) хора като че ли помага. Дори известно време след това съм добре. Остана ли самичък обаче и ме връхлита. Обиколих апартамента сигурно двеста пъти. Нямам какво да правя, което си е удивително, предвид, че винаги имам твърде много неща за правене.
Ще видиш ти самотата и ужаса.
Днес забелязах, че ранното ми детство - преди петата ми годишнина - е било ужасно депресивно. Или по-точно това което си спомням, от сегашна гледна точка го виждам по един изключително тъжен начин. Тук възникват няколко методологически въпроса:
1) запомнил съм го защото е било тъжно - и поради факта на запомнянето се е оказало важно за формирането ми.
2) извикал съм го от паметта, защото в момента състоянието ми е такова (не ми се вярва)
3) склонен съм да запомням добре само подобни неща (много възможно, но това не премахва факта, че са се случили без значение как съм ги възприемал навремето)
4) наистина е било тъжно, запомнил съм го като такова и това ме е формирало до голяма степен.
Изглежда съм култивирал тънка чувствителност да откривам тъжни неща, да забелязвам тъжните нещата, да ги откривам. Тъжни и ужасни. И не само това, но и да ги държа в паметта си...

Това си е чиста проба депресия. Сезонна може би. И покрай всичко останало разбира се.
Мъничко добрина, мъничко хуманизъм, мъничко awareness и вече съм на ръба.
Или чисто и просто съм мързелив. Мда. What do you want?
.. и Сибилата каза: Искам да умра.
Само, че ти аз не съм Сибилата.

В петък вечерта - хайде на самолета; предлагаме чудесен джет-лаг на всичкото отгоре. Като пристигнете и в без това мрачния град, той ще ви се стори още по-ужасен. Наздраве. А нататък ще става още по-добре - ще видиш ти какво е алиенация, нищо че си чел Цветан Стоянов на младини.
Здравият разум казва, че няма как да бъде по-лошо отколкото си го представям, но емоциите за това са емоции, щото не слушат здравия разум. Още по-здравия разум пък казва: стой та гледай; не подценявай света. И се зареждат едни ми ти черно-бели кадри от по няколко минути. Неподвижни.

Изядох половин шоколад. Иди докажи сега, че нямаш депресия.
Трябва да опаковам нещата.

Не е здравословно да се поставяш на мястото на други хора - удвояваш тъгата в света, а тялото, физиологията не може да носи на толкова бой.
Мисълта да се предам пак напира из дълбините.
Трябва да опаковам нещата.

Ще речеш оптимистичен завършек, ама не - така ме е свило под лъжичката, че няма да къде. Напомнянка - тия дни четох за Borderline personality disorder - изведнъж някои неща ми станаха далеч по-разбирами и обясними (вероятно от принципа - "щом има име.."). Дори бях доста спокоен за известно време - ще речеш овладял съм ситуацията. Овладял - чушки!

What do you want? - Трябва да се науча да си задавам този въпрос на всеки 15 минути.
Лека нощ.

De profundis

В следващите няколко месеца креативността ми трябва да изхвърчи през покрива като Хон-Гил-Дон (goes through the roof дето се казва), ако приемем, че мъката, меланхолията и депресията имат подобни свойства.

Вечер

Положението е такова, че ми се плаче. Ще ми мине по някое време, зная. В такива моменти се сещам за разни минали неща и ми става още по-мъчно. Навън е тъмно, а тук е тихо и самотно.
Мисля, за тези които в момента спят, в далечни часови зони. Ще ми мине, но дотогава, всичката тъга на света е моя.

RIP

Bottomless wonders spring from simple rules, which are repeated without end.
Почивай в мир, Беноа.

Здравей

Va, je ne te hais point.

Загадка на деня

Родината на този гризач е САЩ - там той стабилно държи позиции. Напоследък обаче смело завладява територии в Европа и Азия. Според изчисленията, в околностите на Париж, той обитава площ от 20000 декара, носейки щети на французите за 1992 година от около 633 милиона долара.

Днес

Днес цял ден чета пътеписи и разни такива неща. Не отидох на работа.
Правя упражнения; като, че ли съм по-добре, но е рано да се каже. Ако запазя това темпо - след три дни ще танцувам! :)
Хей-хо.
Имам интересни неща за мислене, и също и изпозабравени чернови за публикуване (заедно с петстотин и единадесет други неща).
Все още ме е страх да ям.

Трябва ми само една думичка от теб и ще полетя.
Надявам се, че го знаеш.

Все пак - вечерта и нощта тепърва предстоят.

etherapy

За момент си помислих, че идва от ethernal therapy; уви друга е нескопосната истина - e-therapy.

There is a further difference between talking and writing: talking has the great advantage of creating a direct, here and now, relationship. But the very fact of being present inevitably involves some element of self-presentation. It can lead to subtle distortions of authenticity, even the omission of sensitive material, which the analyst endeavours to intuit. Whereas writing out one’s private experience in privacy is free of such pressures. Why take the trouble to sit down with pen and paper – and then lie to oneself? It is true we can, and do, constantly deceive ourselves, but it is likely to happen much less readily in a private journal; or in a written response to a therapist’s question.

Животът си тече тихо - 2010

Огледалото е точно срещу мен. Би се очаквало да ме е страх да погледна в него, но изобщо не е така. Интересно е даже да погледам онзи тих, някак си далечен, облечен в червена тениска човек. Излъчва спокойствие и добре премерена увереност. Известна очарователност дори.
Отмествам поглед и веднага ме връхлита болката; тъпата болка която удря в гърлото и гърдите.
Когато си говорим и когато не си говорим.
Да зная - мога и без теб, мога и да не ме боли, толкова е лесно, само си намираш занимание (аз занимания на разположение имам в изобилие), измъкваш се и оцеляваш в крайна сметка (накрая винаги оцеляваме). Мога да мина през света с изгладен бял панталон, безупречна учтивост, наблюдателен, състрадателен (но не много), остроумен, чувствителен, добър; като лято в Бургас - зелено, следобедно и щастливо.
Реших, че си струва, че може би мога да направя нещо повече. Очевидно е така - изглежда мога да докарам болката до делириум; мога и да спя с нея, да остарявам с нея.

Джак Хорнър

Като гледам как пиша - прилича на блога на Малкия Джак Хорнър. Или по-точно идеалния читател е малкия Джак Хорнър; страдащ от идеално безсъние.

Потребности

Не зная за необходимостта от Бога, но необходимостта от Дявола е не-обходима.
Потребността от сделка. Това за онова; без задаване на въпроси и неясни морализаторствания.
Сделка от страст, която всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи; която прави от Дявола Спасител.

Интересно в "Offret" с кого се сключва обета?
Живеем в беден откъм демони свят. Простима грешка на мирозданието.

John Cleese about creativity

Четиво за следобедите

Often I think of the beautiful town
That is seated by the sea;
Often in thought go up and down
The pleasant streets of that dear old town,
And my youth comes back to me.
And a verse of a Lapland song
Is haunting my memory still:
"A boy's will is the wind's will,
And the thoughts of youth are long, long thoughts."

I can see the shadowy lines of its trees,
And catch, in sudden gleams,
The sheen of the far-surrounding seas,
And islands that were the Hesperides
Of all my boyish dreams.
And the burden of that old song,
It murmurs and whispers still:
"A boy's will is the wind's will,
And the thoughts of youth are long, long thoughts."

I remember the black wharves and the ships,
And the sea-tides tossing free;
And Spanish sailors with bearded lips,
And the beauty and mystery of the ships,
And the magic of the sea.
And the voice of that wayward song
Is singing and saying still:
"A boy's will is the wind's will,
And the thoughts of youth are long, long thoughts."

I remember the bulwarks by the shore,
And the fort upon the hill;
The sunrise gun, with its hollow roar,
The drum-beat repeated o'er and o'er,
And the bugle wild and shrill.
And the music of that old song
Throbs in my memory still:
"A boy's will is the wind's will,
And the thoughts of youth are long, long thoughts."

I remember the sea-fight far away,
How it thundered o'er the tide!
And the dead captains, as they lay
In their graves, o'erlooking the tranquil bay
Where they in battle died.
And the sound of that mournful song
Goes through me with a thrill:
"A boy's will is the wind's will,
And the thoughts of youth are long, long thoughts."

I can see the breezy dome of groves,
The shadows of Deering's Woods;
And the friendships old and the early loves
Come back with a Sabbath sound, as of doves
In quiet neighborhoods.
And the verse of that sweet old song,
It flutters and murmurs still:
"A boy's will is the wind's will,
And the thoughts of youth are long, long thoughts."

I remember the gleams and glooms that dart
Across the school-boy's brain;
The song and the silence in the heart,
That in part are prophecies, and in part
Are longings wild and vain.
And the voice of that fitful song
Sings on, and is never still:
"A boy's will is the wind's will,
And the thoughts of youth are long, long thoughts."

There are things of which I may not speak;
There are dreams that cannot die;
There are thoughts that make the strong heart weak,
And bring a pallor into the cheek,
And a mist before the eye.
And the words of that fatal song
Come over me like a chill:
"A boy's will is the wind's will,
And the thoughts of youth are long, long thoughts."

Strange to me now are the forms I meet
When I visit the dear old town;
But the native air is pure and sweet,
And the trees that o'ershadow each well-known street,
As they balance up and down,
Are singing the beautiful song,
Are sighing and whispering still:
"A boy's will is the wind's will,
And the thoughts of youth are long, long thoughts."

And Deering's Woods are fresh and fair,
And with joy that is almost pain
My heart goes back to wander there,
And among the dreams of the days that were,
I find my lost youth again.
And the strange and beautiful song,
The groves are repeating it still:
"A boy's will is the wind's will,
And the thoughts of youth are long, long thoughts."

Henry Wadsworth Longfellow

Загадка на деня

Рядкост е, за една страна и един език, четирима големи поети да бъдат родени в едно поколение. Още по-голяма рядкост е да бъдат родени и в една и съща година.
Точно това обаче се е случило на осмото число на месец март 1914 година - разправят нощта била дъждовна; по-вероятно е обаче това да е само част от легендата.

Бележки

Идеята не беше да си пиша постове и да не ги публикувам; съвсем не беше такава идеята.
Измамната почтеност на "да оставя текста да отлежи", или "това има нужда от изпипване" е начин да се прикриеш или просто е боязливост да пуснеш нещо навън, което няма как да върнеш. Но пък и пост от едно изречение или дори по-къс е като да си измиеш ръцете - ето публикувано е, няма нужда да се задълбочавам; мавърът свърши своята работа, мавърът трябва да умре (да, това последното не знам откъде го знам).
Каквато и да е била идеята - дали публикуването е важно или самото писане (или в случая безкрайното редактиране на непубликуваното), очевидно е, че авторът е проявил калпазанлък и трябва да бъде сгълчен, смъмрен, сръчкан.
Тъй, че помисли си какво искаш от света, а междувременно продължавай да пишеш. Много добре знаеш, че ако не го направиш веднага, шансовете да се върнеш към него с всеки изминал ден намаляват.
Не се страхувай, предполагам винаги ще се намерят нови и нови скелети в мазето.